Не бях виждал Рейчъл от около три години. Запознах се с нея, когато се преместих да живея в Ню Йорк и тя беше един от първите хора, с които се сближих. Свързваха ни няколко неща, едно от което беше, че и двамата обичахме да се оплакваме и да нареждаме другите. В приятелството ни имаше много радост, но и много гняв.

Когато се срещнахме отново веднага забелязах, че се беше променила. Беше станала някак по-безгрижна и много по-малко депресирана. Когато я попитах за това, тя каза, че си е променила нагласата към живота.

Рейчъл осъзнала, че е ядосана и че завижда през голяма част от времето. Срамувала се да си го признае, защото разбирала, че това я прави да изглежда лоша, но – например – имала една роднина, която я побърквала от години. Тя била свестен човек и Рейчъл нямала причина да не я харесва. Но всеки неин успех – в работата или в семейството, потискал Рейчъл и я карал да не харесва нито нея, нито себе си. Тази завист обсебила целия й живот и я потискала всеки божи ден. Тя имала чувството, че това е основната причина за нейната депресия и тревожност.

Тя си мислела, че нещо не е наред с нея. Но когато започнала да чете за завистта, осъзнала, че нашата култура ни кара да се чувстваме по този начин. Тя каза, че ние сме възпитани постоянно да се състезаваме и сравняваме. “Ние сме твърде индивидуалистични и сме научени, че животът е игра с нулева сума.”

Рейчъл не искала да бъде такава. И тя като мен е рационален и скептичен човек и потърсила научно обосновани техники. И открила древна медитативна техника, наречена “радост за другия” (“sympathetic joy”), която е част от група техники, за които има изумителни научни доказателства.

Тя казва, че всичко е много просто. “Радост за другия” е метод за култивиране на “обратното на ревността или завистта – просто да се радваш на щастието на другите хора.” Рейчъл ми обясни как работи техниката.

Затваряш очи и си представяш себе си. Представяш си, че ти се случва нещо хубаво – че се влюбваш или че написваш нещо, с което се гордееш. Усещаш радостта от това, което ти се е случило. Потапяш се напълно в нея.

След това си представяш някого, когото обичаш и си представяш, че му се е случило нещо чудесно. Усещаш радостта му и отново оставяш тази радост да те изпълни.

Дотук беше лесната част. А сега си представяш някого, когото не познаваш добре – да кажем продавача в близкия магазин. Представяш си как му се е случило нещо страхотно. И се опитваш да се зарадваш за него – наистина да се зарадваш.

След това става по-трудно. Представяш си някого, когото не харесваш и се опитваш да си представиш как му се случва нещо хубаво. Опитваш да изпиташ радост за този човек. Опитваш се да почувстваш същата радост, която изпита за себе си или за някого, когото обичаш. Представяш си колко добре се чувства този човек или колко е трогнат.

След това си представяш някого, когото не можеш да понасяш или някого, на когото страшно завиждаш – Рейчъл си представяла роднината си, на която завиждала. И се опитваш да се зарадваш за този човек. С искрена, истинска радост. “Докато медитираш може изобщо да не се чувстваш по този начин. Може да ти е почти непосилно да изричаш тези неща. Може да мразиш човека или успеха му – но ги казваш,” разказва Рейчъл.

Практикуваш всеки ден по 15 минути. Първите няколко седмици на Рейчъл и се струвало безсмислено. Нищо не се променило. Но след това започнала да забелязва, че с времето токсичните чувства започнали да избледняват. Нямала пристъпи на завист по няколко пъти на ден по същия начин, както преди.

Този тип медитация е “възнамеряване да се чувстваш по различен начин”, сподели тя. “Мисля, че работи под нивото на обичайната съзнателност.”

Докато продължила да се упражнява, тя почувствала още нещо. Част от смисъла на медитацията “радост за другия” е да изпитваш по-малко завист, но основната идея е да започнеш да гледаш на щастието на другите като на източник на собствена радост. “Винаги ще ти се случват неприятни неща, които ще те разстройват. Но ако умееш да се радваш за другите, винаги ще имаш достъп до непресъхващ източник на щастие.”

Превод със съкращения от Lost Connections, Johann Hari