Тялото няма монопол върху страданието. Емоционалната болка или болката в сърцето и ума може да бъде също толкова сериозна и инвалидизираща, колкото и физическата болка. Тя може да има много форми. Може да бъде под формата на себеомраза, когато се упрекваме, че сме направили или не сме направили нещо, чувстваме се обезценени или глупави или ни липсва увереност. Ако сме наранили някого може да изпитваме вина или разкаяние. Има болка в тревожността, в страха, в ужаса, в загубата и тъгата, унижението и притеснението, в отчаянието и безнадеждността.

И точно както с физическата болка, можем да сме съзнателни за емоционалната и да използваме енергията й, за да израстваме и да се лекуваме. Основното е да имаме желание да отворим пространство за нашето страдание, да го приветстваме, да го наблюдаваме, без да се опитваме да го променяме, да се сприятелим с него, да го поканим да присъства, да присъстваме с него точно както го правим със симптом на физическа болка или с натрапчива мисъл.

Трудно е да изразим колко е важно да сме съзнателни и присъстващи в настоящия момент дори когато изпитваме емоционална болка. Да бъдем съзнателни докато изпитваме болка е от критично значение за работа с емоциите.

Естествено по навик имаме тенденция да избягваме болката, когато това е възможно и да се пазим от нея, доколкото можем, или просто тя ни връхлита на вълни от емоция. В подобни моменти ние сме твърде неспокойни, за да си спомним да я погледнем в очите и просто да присъстваме. В крайна сметка вредата от това да отричаме или избягваме нашите чувства или когато се оставяме да ни пометат, единствено допринася за нашето страдание.  

Както и физическата болка и емоционалната също се опитва да ни каже нещо. Тя е вестоносец. Чувствата трябва да се зачитат, поне пред самите нас. Те трябва да бъдат посрещнати и изпитани в пълната им сила. Няма друг начин ако искаме да стигнем до другия бряг. Ако решим да ги игнорираме, да потиснем, да си сублимираме те ще останат и няма да ни дадат разрешение или мир. А без осъзнаване какво правим сме склонни да ги преувеличаваме, да драматизираме, да живеем в техния вихър и да генерираме истории, с който да обясняваме преживяването си, а те от своя страна остават с нас и ни заклещват в модели на поведение, които понякога продължават през целия ни живот.

Дори когато изпитваме тъга или гняв, когато ни тормози вина, в приливите на огорчение и страх можем да останем съзнателни и да си кажем, сега изпитвам тъга и тя изглежда така, сега изпитвам гняв и той изглежда така, чувствам се виновен и това изглежда така.

Колкото и да е странно, съзнателното опознаване на чувствата съдържа само в себе си семената на излекуването. Бурите ще продължават да се случват и трябва да вкусим от болката. Но когато сме осъзнати за тях те се развиват по различен начин.

От една страна ако подхождаме съзнателно бурята вече не ни се случва сякаш сме жертва на обстоятелствата. Сега поемаме отговорност за всичко, което се изпитваме, защото то се случва в живота ни сега. Като се свържем съзнателно с болката, която така и така е тук, ние се ангажираме изцяло с емоциите си, вместо да им ставаме жертва.

Това внимание ни носи известна мъдрост. Съзнателността ни позволява да видим по-ясно същността на нашата болка и историите, които създаваме за нея. Следващият път, когато страдате, се опитайте да чуете тихия вътрешен глас, който може би казва: “Не е ли интересно? Не е ли невероятно какво може да преживее едно човешко същество? Не е ли изумително колко много страдание мога да преживея или да си причиня?” Слушайки този глас в главата си си напомняйте да наблюдавате разгръщането на емоциите с мъдро внимание, с една доза дистанция. Ще откриете че ако успеете да присъствате с това, което се случва на гребена на вълната, ще можете да повлияете развръзката на събитията.

Ще видите, че част от вашата болка се крие в неприемане, в отхвърляне на това, което вече се е случило или е било казано, в желанието нещата да са различни, повече по ваш вкус или под ваш контрол.

Това, от което имаме нужда в подобни моменти, е просто да почувстваме това, което имаме да почувстваме и да го оставим да изтече през нас, колкото и време да отнеме този процес, като сме съзнателни и наблюдаваме нашите мисли и емоции, които правят каквото имат да направят. Приемането не означава, че ни харесва това, което се е случило или че пасивно сме се примирили с него. Да приемем нещо означава да признаем простия факт, че нещо вече се е случило и следователно е в миналото. Но степента на нашето възстановяване зависи от степента ни на съзнателност в лицето на бурята, от мъдрото внимание, в което сме я наблюдавали, колкото и болезнено да е било.

Съзнателността е като поле от съчувстваща интелигентност, която се намира в собственото ви сърце, приема всичко и е като източник на мир в разгара на бурята, точно както една майка е източник на мир, съчувствие и перспектива за разстроеното й дете. Защо да не засвидетелстваме съчувствие, доброта и нежност към собственото си същество, дори когато сме напълно отворени за нашата болка? Да се отнасяме към себе си с нежност, както бихме го направили към друг човек, е прекрасна лечебна медитация сама по себе си.

По Full Catastrophe Living, Jon Kabat-Zinn